Измерението на Фантазията или какво изгуби Фокен Слинет

Откъс от книгата

През третия светъл месец на Зеленогодното лято, през първия слънчев ден на слънчевата седмица, в Зелената земя Крамелет, във Фиордния град Несофтсев с малък, прихлупен пътнически файтон пристигна един много странен човек.

Това беше Исед, странникът от Розовата земя. Носеше шарени, леко избелели дрехи и малка раничка на гърба си. Идваше в Крамелет, за да потърси и да види какво именно представлява Щастието и да научи как живеят хората в Основния град Ладорв.

Бяха му казали, че това е велик град, с интересен живот, че хората му са умни и всестранно развити. Гледаше с отворени очи – за първи път напускаше родния си дом и сега се оглеждаше с интерес и любопитство.

Но при първите крачки се спря объркан. Беше си представял Зелената Земя Крамелет кипяща от живот, с усмихнати хора и веселие, а това, което видя, го изплаши.

Нямаше веселие, нямаше музика, нямаше усмихнати лица. Вместо това Зеленоземците вървяха, всеки потънал в собствените си мисли. Техидравите гордо стояха на главите им, но светлината беше слаба. Всички изглеждаха много различни.

Исед се зачуди на това. Какви ли бяха тия неща върху главите на минувачите? Гледаше изумен и усмивката, заедно с щастливото изражение, изчезна от лицето му.

Градът беше красив, но му липсваше живот, липсваше му радост. Идеше му да се разплаче. Затова ли напусна малкия си уютен дом в Розовата земя?!

Чудеше се накъде да тръгне. Навсякъде виждаше недружелюбни лица, а и никой не му обръщаше внимание. Само го заглеждаха сърдито – той нямаше Техидрав, те се мръщеха и си мислеха за него, че е някой луд, дошъл от края на Далечната Земя.

Доплака му се. Знаеше, че тук ще срещне Различните хора, но не очакваше да са толкова отдалечени и негостоприемни. Поиска му се да се обърне и да се качи обратно на файтона, но точно в този момент покрай него мина каруца, теглена от маглъви (впрегатни животни с тяло на лъв и глава на магаре).

В каручката седеше дребен, опърпан дядо. Техидравът му беше чист и стоеше добре на главата му. Дядото се усмихна на Исед:

– Накъде, млади човече? – показа той бели и хубави зъби.

– Не знам и аз – отговори Исед, вглеждайки се в стареца. – Отивам към Ладорв, да видя Щастието. Казват, че там мога да го намеря.

Той се огледа и изражението му стана тъжно.

– Май съм сбъркал мястото. Не съм сигурен, че ще намеря Щастието тук. Но така и така съм пристигнал – ще продължа напред, и да става каквото ще – каза той решително.

Дядото му се усмихна отново. Имаше нещо загадъчно и весело в този старец.

– Качвай се! – прикани той Исед – Натам съм тръгнал. Ще те заведа. Кой знае, може и да намериш това, за което си дошъл. Почакай, не бързай, срещни се с други Зеленоземци – и ако Сревину, Върховната сянка, е рекъл, ще намериш това, за което си дошъл.

Исед се покачи в каручката, седна и стисна здраво раничката в ръце. Мислеше си, че след като вече е тук, по-добре е да опита и все пак да опознае живота на жителите на Зелената земя Крамелет.

Старецът се разприказва весело.

– Какви са тези неща на главите ви? – попита невинно Исед.

– О, това, млади човече, е нашият Техидрав. Това е нещото, без което никой Зеленоземец не може да съществува.

– Какво, умирате ли, ако го изгубите? – зачуди се Исед.

– Не, не, не умираме, но изгубим ли го, губим всичко. В този, който е изгубил своя Техидрав, хората виждат един ходещ мъртвец, човек без душа, без облик. Затова ние си пазим Техидравите. Колкото и безскрупулен и без ценности да е един Зеленоземец, той винаги пази своя Техидрав.

Исед погледна Техидрава на стареца и се усмихна. Каручката друскаше леко по каменистия път и Исед скоро задряма.