Чете се безопасното. Чете се онова, което не дращи отвътре. Лъскави корици, готови за Instagram. Сюжети, които се плъзгат по езика като евтин сладолед, който се топи още преди да си усетил вкуса.
Чете се онова, което прилича на любов, без да е любов. Онова, което обещава бунт, но завършва с прегръдка и щастлив край. Чете се под кревата, под завивките, тайно, като мастурбация без оргазъм.
Аз питам: къде останаха книгите, които разкопчават? Които хапят. Които се четат с напрежение в слабините, защото думите докосват места, за които не сме сигурни дали са ни позволени.
Чете се „бестселър“. А кой ще чете скъсаното, мръсното, онова, което не става за цитат в мотивационен пост, но става за изповед в три сутринта?
Книгата трябва да е като любовник, който не пита дали може, а вече е влязъл. Като тяло, което се навежда, отваря, трепери. Истинската литература е проникване – не в пазарите, а в теб.
И затова аз не искам да пиша каквото „се чете напоследък“. Аз искам да пиша каквото остава в гърлото. Каквото се задържа между бедрата. Каквото боли и лекува едновременно.
Останалото е просто книжна целувка без език.