Никой не ти казва, че предателството не започва с нож, както пише във старите книги.
Започва с вибрация. С пропуснато съобщение. С неестествена пауза. С промяна в тона, която само жени с писателски мозък могат да разчетат.
А после идва безсънието.
Не онова романтичното, в което пишеш поезия в 3 сутринта.
Не.
Грозното безсъние, в което тялото спи, но мозъкът ти прави операция на отворено сърце – без упойка.
Продължи повече от седмица.
Очите ми затворени. Сърцето отворено. Умът – на ниво „саморазпад с анализ“.
Цинично тръгване (беше изял достатъчно от мен) и двуличните думи: Ти ме нарани! Вече не му бях нужна.
И не знаех кое боли повече: че ме предаде, или че вече нямах стойност.
Дълго вярвах, че той бе е причината да пиша.
Оказа се, че е просто подзаглавие. Второстепенен герой в романа на моята заблуда.
Безсънието е кучка. Но е честна.
В 3:33 сутринта осъзнах нещо, което промени всичко:
Вселената е самотна майка.
Когато някой вече не служи на твоята история, тя го маха като лошо изречение.
Не защото е зла, а защото редактира с любов.
Хората си тръгват.
Някои изчезват тихо. Оставаш сама на тоалетната чиния, с цигара в ръка.
После пиеш вино. Докато замъгленият ти от алкохола мозък не те плесне с истината:
Ти си писателка. И никой няма право да ти го отнеме.
Ето ме сега.
Пиша отново.
Будна по всички грешни причини, и по-точна от всякога.
Болката? Я няма.
Хората? Също.
Истината? Вибрира под матрака като вибратор на забравена честота:
Аз не съм „твърде странна“. Те просто бяха твърде обикновени.
Добре дошла обратно, скъпа.
Хвани писалката.
И да започнем да рушим.