„Всеки иска да бъде четен. Но какво правиш, когато четат само между редовете… или изобщо не четат?“
Писането е като секса: най-добре го правиш, когато си сам и не мислиш за никого друг.
Но издаването? То е като лошо организирано парти – пълно с хора, за които дори не знаеш защо са там, но всички се преструват, че се забавляват.
Миналата седмица получих отказ от издателство, в което всъщност познавам техническия редактор. Не главния редактор, не пиарката – техническия. Изпрати ми писмо, започващо с „Уважаеми авторе“ (разбира се), студено и по шаблон, но добави едно изречение с усмивка:
„Вашият стил е провокативен, но за съжаление не се вписва в настоящата ни линия.“
Превод: „Твърде жива сте за нашето литературно гробище.“
След това изпих вино. Направо от бутилката. В банята.
Спомних си думите на една поетеса от литературно четене в Капана:
„Ако не си ничий протеже, ще станеш ничие алиби.“
Разбира се, тя вече има три книги. И постоянно място в литературно жури.
Въпросът, който не ми дава мира, е този:
Колко отказа трябва да получи един писател, преди да бъде поканен на премиерата, където всички се правят, че никога не са го отхвърляли?
Може би писателите са новите любовници: използвани, нужни, но само зад кулисите.
А може би просто не съм използвала достатъчно метафори за война и травма, за да вляза в тазгодишния литературен канон.
След още една чаша вино (и бърз препрочит на Маргарет Атууд) реших едно нещо:
Ще продължа да пиша.
Ще продължа да изпращам.
И когато дойде времето, ще се смея най-силно на собствената си премиера.
С тяхната „линия“ или без нея.