Питам не от болка, а от удивление. Как така стигнах дотук –в свят, пълен с хора, да няма никой, който да бъде с мен?
Обръщам се и виждам наоколо двойки, семейства, които разговарят или просто мълчат. Но срещу тях има още някой – някой, който ги вижда.
За кого е самотата?
За силните?
За смелите?
За глупавите, които още вярват в близостта на хората?
За онези, които не спират да чувстват, дори когато боли?
Може би самотата не е състояние, а форма на съществуване.
Начин, по който душата си поема въздух.
Самотата не е награда, нито наказание.
Тя просто се случва.
Когато вече не можеш да бъдеш друг и си избрал да бъдеш себе си.
Когато всяка среща е разминаване, а всяка близост – измислица и илюзия.
Понякога си сама, защото все още не си намерил този, който трябва да е до теб. Понякога – защото искаш да избягаш от това, което не е за теб.
И тогава самотата става дом – когато светът иска от нас повече, отколкото можем да дадем, или когато ние искаме повече от него, отколкото той може да ни предложи. Да бъдеш сама понякога означава да си свободна – да усещаш живота такъв, какъвто е, без маски и компромиси.
И в тази тишина, в този дом, намираш себе си.