Има моменти, в които не става дума за сила. Не става дума за избор, за характер, за воля или за някакво „трябва“. Има моменти, в които просто… не можеш.
Всичко, което някога е имало посока, се разпада в тишината между вчера и днес – и ти стоиш там – като спомен, който още не е избледнял, но вече не принадлежи никъде.
Казват, че в момента, в който най-много ти се иска да се откажеш е момента в който да събереш сили да продължиш. Като че ли животът е права линия,
а не спирала от едни и същи рани, които просто сменят кожата си.
Но да продължиш, когато вече си изгубил надежда и смисъл ти се струва невъзможно. Защото има скръб, която не отшумява.
Има любов, която не минава.
Има моменти, които не позволяват да бъдат надживени – само износени, като обувки, които още миришат на път, но вече не вървят.
Но може би не всичко трябва да се надживява. Може би има болки, които не искат да бъдат преодолени, а просто чути.
Може би има загуби, които не искаш да превъзмогнеш,
защото в тях още живее нещо истинско –споменът, чувството, човекът, който беше, преди да започнеш да се пазиш.
Невъзможността да продължиш не винаги е слабост. Понякога е последният начин да останеш верен – на онова, което е било, на себе си такъв, какъвто още вярваш, че си.
И когато стоиш в това застинало място, между „преди“ и „после“,
между живота, който си имал, и живота, който трябва да започнеш,
има странен покой. Тишина, в която не си длъжен да бъдеш герой.
Само човек. Дишащ. Чакащ.
Може би продължаването не е движение,
а позволение – да бъдеш тук, в тази пауза, в която нищо не се случва,
но ти си още жив.
И един ден, без да знаеш кога, ще направиш малка крачка.
Не защото си се събрал.
А защото просто си престанал да се съпротивляваш на живота.