Бях на пода. Буквално.
Не метафорично. Не красиво. Просто плочки под гърба ми, бутилка вино в едната ръка, писма в другата. Откази отвсякъде. От агенти, от издателства, от списания с трима последователи и редактор, който се нарича „куратор на литературни нюанси“.
Всички казваха едно и също – но с различен шрифт:
„Не е за нас.“
„Сега не е моментът.“
„Не съвпада с настоящите ни интереси.“
Превод?
„Искаме легенда, но не твоята.“
„Искаме глас, но само ако звучи като нещо, което вече сме купили.“
„Искаме жени, но не жени, които кървят като теб.“
Имаше дни, в които не написвах и дума. Просто седях там, със суха уста, втренчена в отсъствието. А болката беше най-остра не защото ме отхвърляха, а защото започвах да им вярвам.
Че не съм писател. Че книгата ми е просто някаква грешка във формата. Че героите ми са халюцинации, не съдба.
Плаках. В банята.
Гола, пияна, засрамена, че някога съм вярвала в това.
Засрамена, че го исках толкова силно.
Засрамена, че написах книга с надеждата някой, някъде, да иска да я прочете.
Тогава чух.
Не в действителност – недей да остроумничиш – в главата си.
Онова, другото, което продължава да ми казва:
„Пиши. И не продавай книгата си като сирене в супермаркет.“
И си спомних:
Не започнах да пиша, за да ме харесват.
Започнах, защото героите ми не млъкваха.
Защото идваха при мен нощем и казваха: Разкажи им за нас. Направи ни истински.
Защото това не беше продукт – беше обсебване.
Станах от пода.
Запалих цигара. Прошепнах на историята си: „Доверявам ти се. Вярвам в теб. Хайде.“
И започнах да пиша. Не за одобрение. Не за пазари. Не за хвалби по кориците.
Писах за себе си.
За тях.
За жените, които държат ръкописите си в чекмеджета, а оргазмите си в скоби.
За мъжете, които си мислят, че са открили иронията през ’94-та.
За децата в книжарниците, които търсят свят, който да ги приеме.
Знам това: Моите читатели са някъде там.
Тези, които искат книга, която има вкус на пот и порязвания от хартия.
И някой ден, когато видя Измерението на Фантазията на рафт, който мирише на бунт, ще докосна корицата и ще прошепна:
„Знаеш ли колко ми струваше да те доведа тук?“