„На всеки етап от кариерата ви, критикът в главата ви може да изрази мнението си. Повтаряйки, че не сте достатъчно талантливи. Идеята ви не е достатъчно добра. Изкуството не е ценна инвестиция на вашето време. Резултатът няма да бъде добре приет. Вие сте неуспешни.“
Защо да бъде унизително!?
Защото това винаги е едностранно. И така се чувстваш унизен.
Все едно ближеш любимия си сладолед през стъкло.
Виждаш го – кремообразен, разкошен, обещаващ щастие.
Рецепторите ти се събуждат, мозъкът изпраща сигнали: “Ммм, вкусно!”
Но… няма вкус.
Няма нищо. Само стъкло и слюнка по стъклото.
Илюзия. Изплезена и жалка.
Искаш да се доближиш, да потъркаш нос в меката кожа на неговия тил.
И го правиш.
(В ума си, разбира се. Къде другаде?)
Оказва се, че си затворила очи и всичко това се разиграва само там – в главата ти.
Цялата сцена – тяло до тяло, дъх върху кожа, онзи небрежен смях, в който си се влюбила –
пълна холивудска продукция (или сапунен сериал) със специални ефекти от липса.
Бюджетът – нула.
Сценарият – болезнено самотен.
Режисьорът – ти самата.
Оператор – самозаблудата.
Казват, че съзнанието не прави разлика между въображение и реалност.
Може би.
По-скоро – живееш в паралелна реалност.
С апартамент под наем в илюзията.
Това, което може да ти покаже в коя реалност се намираш,
е обърнатият гръб.
Думите, казани, за да те наранят.
Мълчанието след всеки опит да кажеш “Здравей”.
(Здравей – толкова малка дума, а звучи като опит за CPR на труп.)
И да – тогава се появява онзи глас в ушите.
Не онзи нежен, който искаш да чуеш.
А онзи, вътрешният, с гласа на злобна леля на погребение:
– Не те иска.
– Не е за теб.
– Стига си се мазала с илюзии.
Искаш да го заглушиш, да го удариш и смачкаш с ръка, сякаш убиваш муха на стъкло.
Защото разваля сюжета ти.
Знаеш, че казва истината – но я удавяш в лъжата, че може би все пак…
Но не.
Младостта не ти праща съобщения.
Старостта не връща обаждания.
Младостта минава покрай теб с кецове без чорапи и смях в очите – и дори не те забелязва.
Старостта съблича и последната ти дреха от гърба – без въображение, без нежност, направо със зъби.
А ти стоиш там – гладна, луда и влюбена –
с лице, прилепено към стъклото на нещо, което никога не е било за теб.
Но поне сладоледът е красив.
А калориите са само емоционални.