Какво означава самата дума „грешка“. Нещо в нея ме притеснява. Кой я е създал? И защо сме приели, че определени действия автоматично попадат под тази категория?
Не защото не съм допускала странни, неочаквани, неудобни ситуации – напротив. Но защото вярвам, че ако дадено действие не е довело до желания резултат, това не означава, че е било грешно. Може просто да е било… опит. Опит, който се усеща по кожата, кара мислите да се свият и разтворят едновременно, леко напряга въздуха и се концентрира в присъствието в пространството между мен и другите.
В един свят с осем милиарда души, съществуват осем милиарда гледни точки. Ако разлея кофа с вода на улицата, един ще каже, че е безотговорно. Друг няма дори да забележи. Трети ще си каже, че сигурно мия балкона. Четвърти ще приеме, че чистя негативната енергия. Кой от тях е прав? Всички и никой. Защото гледната точка не е абсолютна истина, а лично отражение – тиха, нежна, почти като някой, който следи движенията ти и оставя следа, която вибрира по тялото ти и остава в ума.
Предприема ли действие, водена от искрените си чувства – било то доверие, привързаност, импулс, надежда – и то доведе до болка или до отдалечаване от някого, това грешка ли е? Не мисля. Това е просто част от живота, от личния ми път. Част от това да бъда човек.
За „лошото“ и „по-лошото“
Не вярвам в класифицирането на действия като лоши, по-лоши, най-лоши. Ако едно действие е вредно, то е такова – но сравнителната степен не променя същността му. Грешката не става по-малка или по-голяма според последиците, а според това дали човек я разбира и какво научава от нея.
Трагедия за мен е – когато някой умре. Щастието – когато се роди нов живот. Всичко останало е просто движение по линията на живота. Там има решения – някои ни помагат, други ни учат. Но да кажем „това беше грешка“ и да се самообвиняваме, означава да игнорираме целия процес на научаване и израстване. Вътре в този поток се заражда онова, което разтваря границите на ума, леко се напряга и те подготвя за всичко, което предстои.
Истината е: опитвах се да „поправя“
Все пак ще разкажа един момент, който може би някой друг би нарекъл грешка. Аз не съм сигурна.
Доверих се на човек, когото смятах за близък. След време всичко се промени. Дистанцията стана осезаема. Вместо да приема това като естествено развитие – хората се променят, отношенията също – аз започнах да търся вина в себе си. Започнах да „поправям“. Извинения, обяснения, опити да покажа, че ми пука – може би прекалено. И тази загриженост, тази искреност… всъщност влошиха нещата. Или така ми се струваше тогава. Човекът си тръгна. А аз останах с чувството, че съм направила „грешка“.
Но днес мисля различно. Просто сме били на различни места. Аз не съм влошила нищо – просто съм била себе си в момент, в който това не е било прието. И ако цената на това е някой да си тръгне, не е ли по-добре да е така?
Да обориш понятието „грешка“
Сега, когато другите пишат за конкретна грешка – как са предприели действия, после са ги „оправили“ и всичко станало по-зле – аз седя тук и се опитвам да оборя самото понятие. Не от инат. А защото не вярвам в фиксираността на понятието „грешка“. Не вярвам, че човешкият живот е поредица от „правилно“ и „грешно“. Мисля, че това е по-скоро език, с който опростяваме сложността на собственото си съществуване.
И все пак…
Ако трябва да завърша с нещо конкретно, ще кажа това: ако някой нарече действие, което си извършил „грешка“ – това е тяхна гледна точка. Ако ти сам решиш, че си направил грешка – това е твоят урок. Но ако не чувстваш вина, ако не смяташ, че си наранил някого умишлено, ако си бил автентичен – тогава може би това, което наричаме „грешка“, е просто поредната крачка към това да разбереш себе си по-добре – лека, тихо пулсираща нотка вътре в теб, която остава и не се забравя.