Мечтите ми винаги идват голи.
С кожа, която още не съществува, но я усещам по върховете на пръстите си. Със сърце, което бие в мен, преди да се роди навън.
Искам ги.
Искам ги с глад на устни, които не са докоснали. С трепет на тяло, което още не е обичано.
Винаги съм искала да ускоря времето.
Мечтаех за shortcut. Мечтаех днес да бъде утре. Мечтаех бъдещето да е сега.
Преди няколко дни попаднах на една история.
Момче на име Питър. Усмихнат, добър, но вечно нетърпелив. Получил вълшебно кълбо с нишка – животът му. И всеки път, когато не му харесва „тук“, дръпвал леко златната нишка, за да отиде в „там“. Прескачал часове, после години, после цели десетилетия. Докато един ден открил, че вече е стар, а животът му е изтекъл между пръстите като вода. Пропуснал да живее. Пропуснал да обича. Пропуснал да бъде.
И тогава се хванах ужасена: аз съм Питър.
И аз исках да разкъсам днешния ден. Да прескоча нощта. Да се събудя вече „там“ – където всичко е сбъднато.
Където съм жената, която е написала, довела, изправила света си на крака.
Където мечтата ми не е тайна, а факт.
Представих си онази нишка – златна, мека, опасна.
Ако я дръпна, утре ще стане днес. Ако я дръпна силно, книгата ще ме чака на рафта. Но с нея ще изчезнат и всички мигове, в които съм я носила в утробата си – болката, възбудата, срамът, че я желая толкова силно.
Мечтите ни не са продукт.
Те са любовници. Искат време, кожа до кожа. Искат да ги чакаш с треперещи ръце, да ги кърмиш с безсъние, да ги галиш с думи, докато изгориш. Искат да се случат бавно – със съпротива, със сълзи, със стонове.
Всяка моя мечта „да прескоча“ е дръпване на нишката.
И аз не искам да ги бързам.
Не искам да дръпна нишката.
Искам да я тъка – дума по дума, клетка по клетка. Да я оставя да пулсира в мен, да ме боли, да ме изпълва.
И когато един ден мечтата се появи жива пред очите ми, ще я докосна като кожа, която познавам още преди да съм я целунала.
И ще знам: не съм я прескочила.
Изживях я.
Докрай.