Някои хора се влюбват в мъже, други – в обувки. Аз, за мое проклятие, се влюбих в думи. И както при всяка токсична връзка, писането редува моменти на оргазмична еуфория и дълги периоди на емоционален махмурлук.
Понякога се будя с усещането, че ръкописът ми ме чака в леглото като любовник с лошо настроение – студен, мълчалив, неизбежен. Сядам срещу него, наливам кафе, и започвам ритуала: аз давам всичко, а той – нищо. Само празни страници и огледала, в които виждам собствената си неувереност. Гледам в прозореца пред себе си, сякаш очаквам да видя някой романтик да стои отпред и да носи букет с червени рози. Но няма букет … няма и думи написани на листа.
Да си писател е като да ходиш на срещи със самия себе си – неловки, дълги, често разочароващи. Няма кой да те спаси от тишината. Няма гаранция, че някой ден някой ще те публикува, обикне или дори прочете. Но въпреки това – продължаваш. Защото истината е проста: по-трудно е да не пишеш, отколкото да пишеш. И защото не можеш да заспиш – като след бурен оргазъм, когато в главата ти се въртят мисли, които трябва да запишеш.
Светът си представя писателите като хора на вдъхновението. Истината е, че ние сме хора на ината. Издържаме отхвърлянията като лоши връзки – слагаме фондютен върху синините, червило на устните и се връщаме пак при същия любовник: текста.
А трудният път? Той не свършва. Просто се научаваш да ходиш по него на високи токчета и с походка все едно си на модно ревю.