Прибрах се от училище. Телевизорът беше изключен, лампата в хола светеше жълто, а мама седеше на дивана с ръце на лицето. Не плачеше като децата – с хлипове и шум. Само тихо. Но очите ѝ бяха мокри.
Аз се приближих на пръсти.
– Мамо? – прошепнах. – Плачеш ли?
Тя трепна, избърса очите си бързо и се усмихна.
– Нищо, съкровище. Просто съм малко уморена.
Нищо? Това „нищо”… май значеше: „Не искам да ти казвам”.
– Но… нали възрастните не плачат? – казах. – Само децата, когато паднат или се ударят.
Мама се засмя тъжно.
– О, мила. Възрастните също плачат. Просто понякога причините са невидими.
–Ама наистина ли? – попитах.
– Наистина – каза мама. – Понякога плачеш не защото нещо те боли отвън, а защото нещо те боли отвътре.
После ме прегърна силно и дълго. Аз не казах нищо повече. Само си мислех, че понякога и възрастните имат нужда някой да ги гушне. Също както нас.
Но после се сетих нещо странно…
Възрастните винаги казват: „Стига си плакала, нищо не е станало!“
А после те самите си плачат тайно, когато си мислят, че никой не ги гледа.
Може би плачът е като шоколада. Казват, че не трябва много, но после си взимат още едно парченце.
А ние, децата… ние просто го ядем, когато ни се яде.
Може би и с плача е така.
– Ама наистина ли? – прошепнах още веднъж, но на себе си.
И си обещах, че когато стана голяма, ще си плача спокойно. Без да се крия. Точно както си ям и шоколада.