– Никога повече няма да си играя с теб! – заявих драматично на Лили, кръстосах ръце и се нацупих толкова сериозно, че ако имаше състезание по цупене, щях да съм олимпийски шампион.
Преди точно три минути и половина играехме на магазин. Аз бях продавачката, а Лили – клиентът. Всичко вървеше чудесно, докато не се скарахме дали въображаемите ѝ пари стигат за въображаемите бонбони. Аз твърдях, че не, тя настояваше, че да, и ето ти драма на годината.
– Добре, както искаш – каза Лили и се обърна с гръб.
Настъпи тишина. Изминаха цели пет минути. Пет минути, в които можех да продължа да се сърдя и да остана сама… или да намеря начин да продължим играта. Ама защо въобще се бях ядосала толкова?
Погледнах я крадешком. Тя си редеше листа на земята, сякаш са пари.
– А може би… – подхванах, без да я гледам директно – мога да ти дам отстъпка.
Лили вдигна глава.
– Колко?
– Поне 50%.
– Добре. А може ли и подарък?
– Зависи…
– Ако ми дадеш подарък, ще си купя още два шоколада!
– Хмм… сделка!
Две минути по-късно бяхме най-добри приятелки отново, сякаш никога не сме се карали.
И тогава се замислих. Възрастните се карат и после седмици наред не си говорят. Децата се карат и след пет минути пак играят заедно. Дали пък не сме по-добри в прошката? Или просто знаем, че ако си сърдит прекалено дълго, пропускаш цялата забава?
Ама наистина ли? Ще видим.