– А какво искаш да станеш, като пораснеш? – попита ме Лили.
Бяхме се качили на покрива на лятната къща на баба ѝ. Гледката беше като картина – залезът оцветяваше небето в розово и оранжево, а аз държах в ръцете си скицник.
– Художничка… Или писателка. Или може би и двете! – казах.
Лили се усмихна.
– Аз искам да съм ветеринар. Но тате казва, че това е много трудно и трябва да си супер умна.
– Ама… това значи ли, че ако не си супер умна, не можеш да мечтаеш? – попитах. – Не ми се струва логично.
Тогава се сетих за нещо, което бях чула по телевизията:
„Следвай мечтите си!“ – казват го всички, нали? Но после добавят: „Бъди реалист.“
Ама кое от двете да е?
– Лили, ако искаш да си ветеринар – ще си. Аз поне ще ти водя кучето си, когато порасна. Обещавам!
– А ти, ако станеш писателка, ще ми дадеш първата си книга с автограф! – засмя се Лили.
– Обещавам. Но ще трябва да ми напомниш да не забравя мечтите си. Понякога възрастните ги забравят.
После легнахме на покрива, гледахме облаците и си представяхме как една мечта лети като балон – високо, високо… И ако много вярваш в нея – тя не се пука.
– Ама наистина ли? – прошепнах.
И реших: дори когато порасна, ще помня това. Мечтите не са за “реалисти”.
Те са за смелите.