Днес в училище нарисувах нещо на тетрадката на Мартин. Беше просто една смешна физиономия – с голям нос и зъби като зайче. Лили се засмя. Аз се засмях. Даже Мартин се засмя… ама после се намръщи.
– Не ми е смешно, – каза.
После откъсна страницата и я скъса.
По-късно, като се прибрах, не ми се ядеше. Не ми се гледаше телевизия. Даже не ми се играеше с новите стикери. Само си лежах на леглото и си мислех.
– Какво има, София? – попита мама.
– Нищо… – казах. Но то не беше нищо. Беше… едно чувство, което се намърда в корема ми като коте, което си търси удобно място и все не го намира. Или като камъче в обувката – не много голямо, ама ти боде всяка крачка. Или като че ли съм изяла шоколада, дето го бях оставила за после, и сега няма повече.
– Мамо, случвало ли ти се е да направиш нещо глупаво, но искрено и после да чувстваш вина?
Мама се усмихна леко.
– Всеки ден, Софи. Но знаеш ли кое помага?
– Какво?
– Да кажеш „съжалявам“. Не е магическа дума, но често върши чудеса.
На следващия ден занесох на Мартин нова страница от тетрадка. Нарисувах му ракета, защото обича космоса. И написах отдолу: Извинявай. Не исках да те обидя. Просто ми се стори смешно.
Той само кимна. Но после, на голямото междучасие, ми показа новата си колекция от стикери – космически! Имаше един с извънземно, което приличаше на нарисуваната физиономия.
– Можеш да го вземеш, – каза той. – Даже си му прилича.
Може би вината не изчезва съвсем. Но като я споделиш и кажеш „извинявай“, става по-лека. Все едно си събула обувката и си извадила камъчето. Пак ти е малко неудобно, ама поне можеш да ходиш.
А после се сетих – възрастните казват „не се тревожи за глупости“. Но май понякога „глупостите“ ни тежат най-много.
– Ама наистина ли? – прошепнах.
И си обещах, че няма да чакам вината да порасне колкото диня, преди да я кажа на глас.