Днес Лили ми показа новата си рисунка. Беше… интересна. Тоест, ако харесваш розови дървета, зелено небе и жираф с крила.
– Харесва ли ти? — попита ме тя с очи, големи като чинии, в които успях да видя своето собствено изражение на шокираното ми лице.
Почесах се по носа за да имам време да измисля отговора си,
– Ами… да! — казах бързо.
Тя се усмихна и продължи да рисува. А аз се почувствах странно. Защо излъгах? Може би защото не исках да я разочаровам?
Но после си спомних как веднъж нарисувах котка, а мама я нарече… „много оригинална“. Само че после чух как каза на татко: „Изглежда като картоф с опашка“.
И тогава се замислих.
Ако кажеш на някого, че нещо е страхотно, дори когато не е… правиш го заради него или заради себе си?
Ако кажеш „не е кой знае какво“ и той се разочарова, но пък се амбицира да се подобри… значи ли, че си постъпил правилно? Аз например след няколко провала, все пак успях да нарисувам нещо, което повече приличаше на котка.
Ако истината може да нарани, но лъжата може да заблуди… какво е по-доброто решение?
Може би възрастните не винаги казват истината, защото не искат да нараняват. Или просто се страхуват от разочарованието повече, отколкото тези, които го получават. Но ако аз, дете на седем, вече разгадавам тези тайни кодове, значи и възрастните ги знаят. Само че… те просто избират да мълчат. Да не би да се страхуват повече от истината, отколкото ние?