Тази сутрин станах по-рано от всички. Сгънах пижамата си, измих си зъбите без да ми напомнят и дори оправих леглото си – ама наистина го оправих. Опънати чаршафи, без гънки. Истински шедьовър.
После се промъкнах в кухнята и сипах закуска на всички. Дори не разлях млякото!
Мама влезе, още сънена, и се огледа.
– О, добро утро – каза тя. – Добре ли спа?
Това ли беше?! Нито едно „Уау, София!“, нито „Ти си невероятна!“
Само „Добре ли спа?“
– Мамо – казах – не забеляза ли леглото? Закуската? ПОДРЕДЕНАТА купчина с пижамите?
Тя примигна.
– О! Ти ли си направила всичко това? Извинявай, мило, изобщо не съм разбрала! Благодаря ти!
По-късно помогнах на тате да внесе покупките от магазина. А той само каза:
– Внимавай с яйцата.
Нито едно „Благодаря!“, нито петичка. Дори усмивка – няма.
На вечеря въздъхнах шумно.
– Нещо станало ли е? – попита мама.
– Направих СТО неща днес – казах – и никой дори не го отбеляза!
Мама седна до мен.
– Права си. Не винаги забелязваме невероятните неща, които другите правят. Особено когато сме заети.
– Но това не е честно! – намръщих се. – Защо да правиш нещо хубаво, ако никой не го вижда?
Мама помисли.
– Понякога – каза тя – правим добри неща не защото някой ще ръкопляска, а защото така светът става по-хубав. Макар и мъничко. И все някой ще го забележи. Или поне ще го усети, дори без да го каже.
Тя се усмихна.
– А между нас казано… възрастните също го усещат така. Готвим, чистим, поправяме неща… и често никой не казва „благодаря“. Но когато някой все пак забележи – усещането е като магия.
Замислих се. После я прегърнах.
– Добре. Но утре правя гофрети. Така че се подгответе да бъдете впечатлени.