Днес отидохме на разходка в гората. Не беше като в парка – там има пързалки и кучета. В гората е тихо. Толкова тихо, че можеш да чуеш как си мислиш.
Стъпвах по шума и се чудех как може нещо да е толкова шумно и толкова тихо едновременно. Мама вървеше напред и гледаше в дърветата, а аз гледах в камъчетата. В главата ми мина една мисъл, после още една. Все едно си играят на криеница.
„Какво ли прави Ема сега?“
„А дали на катериците им е скучно, когато няма кой да ги гледа?“
„Ако гората е жива… чува ли какво си мислим?“
– Мамо? – попитах я. – Ти какво си мислиш, когато вървиш и не говориш?
– Ами… всякакви неща – усмихна се тя. – Понякога си мисля за утре. Понякога за теб. Понякога просто слушам какво ми казва гората.
„Гората говори?!“ – очите ми станаха големи.
– Ама наистина ли?
Мама се засмя, но не каза „не“. Значи може би говори. Само че по дървесен език.
После седнахме на едно пънче. И мълчахме. Но не като когато си сърдит. А като когато всичко си е на мястото.
И аз си помислих…
Може би гората е място, където мислите могат да се разхождат без да се блъскат една в друга.
Може би затова възрастните идват тук – не само да си и да се разходят, а да подредят мислите си. Понякога гледам мама и я виждам, че мислено не е с мен. Но сега бяхме заедно.
Може би…
– Ама наистина ли? – прошепнах тихо на себе си. И гората, мисля, ми намигна с листо.