Училищният автобус спря пред нашата алея, и аз слязох с тежки стъпки, сякаш носех огромен товар на гърба си. Влязох вкъщи и затръшнах вратата.
– София! Защо блъскаш вратата? — гласът на мама долетя от кухнята, а кракът ми замръзна във въздуха още преди да стъпя на първото стъпало.
Ако не дам обяснение, рискувам да остана без десерт. Хвърлих раницата на пода и се запътих към кухнята – бойното поле.
– Какво става, скъпа? — попита мама с онази мила усмивка, която винаги значеше „Ще ти помогна, каквото и да е.“
Бях сигурна, че след малко тази усмивка ще изчезне.
– Днес г-жа О `Нийл ме наказа.
– Защо? – Гласът ѝ от меден се превърна с вкус на кисел лимон.
– Защото не спазих „правилния ред за изказване“ в часа.
Мама повдигна вежда.
– И какво направи?
– Казах, че задачата е сгрешена на дъската.
– В средата на урока?
– Да! Исках да помогна!
Мама въздъхна.
– Скъпа, има си начин…
– Да, да, пак „начин“, „ред“, „правила“! — прекъснах я. — Защо има правила за всичко? Защо възрастните могат да ги огъват, а децата не?
Мама отвори уста, но замълча. Замисли се за секунди, в които аз очаквах пак някакво мъмрене.
– Понякога… може би си права.
–Ама наистина ли? — попитах, скръстила ръце, като я погледнах подозрително. Това беше първото правило, което сякаш се разклати.