Когато наблюдаваш някого отвън, виждаш го такъв, какъвто е в действителност. А този човек никога не може истински да знае как изглежда в очите на другите. Той вярва, че се представя в най-добрата си светлина – убедителен, очарователен, въздействащ.
Но за мен – отстранения наблюдател, който отказва да се поддаде на илюзията – истината често изглежда абсурдна. Чувствам се така, сякаш седя на първия ред в театър и гледам как представлението се разгръща. Понякога дори изпитвам порив да ръкопляскам силно.
Защо хората преиграват? Дали от страх – че няма да бъдат забелязани, ако не украсят образа си? Или всички ние, до известна степен, сме актьори, играещи роли, които понякога ни подхождат, а друг път приличат на зле написани сценарии? За мен цялото Полиняно а Маре изглежда като една огромна сцена. Актьорите далеч не са талантливи – и точно в това е проблемът. Аз забелязвам всичко, докато те остават напълно несъзнаващи факта, че изобщо играят. Което ме води до още едно заключение – че може би те просто са глупци.
Наблюдавам ги – в кафенетата, по улиците, на бляскавите следобедни събирания на богати дами, вечер, когато градските светлини създават илюзия за блясък, докато прикриват умора и несигурност.
Някои демонстрират увереност, толкова изкуствена, че изглежда почти гротескна. Други се опитват да впечатлят с усложнени думи, които дори не умеят да използват правилно. Трети играят ролята на дистанцирани и загадъчни, докато отчаяно жадуват за внимание. Понякога изглежда, че животът тук се крепи изцяло на фасади – на сградите, на усмивките, на перфектно заучените роли. Никой не проявява интерес към това, което се крие зад тях. А най-интересни са онези, които са убедили дори себе си, че са нещо повече. Онези, които след години на повтаряне на една и съща реплика са започнали да ѝ вярват. Онези, които искрено не могат да разберат защо някой не би им се възхищавал. Те вече не играят – те са се слели с маските си.
Но ако някой дръзне да бъде себе си в този спектакъл, както правя аз, той се превръща в неудобство. В аутсайдер. И тогава идва тишината. Защото всички знаем, че в тази пиеса аутсайдерите не са добре дошли. Те са тези, които развалят представлението, които задават неудобни въпроси, които не се страхуват да бъдат истински. Ако не можеш да бъдеш категоризиран, ако отказваш да следваш предписания и приет сценарий, значи не принадлежиш на тази сцена.
Това ли е истината? Че всички предпочитат удобството на заблудата пред трудността на честността?
Или просто аз виждам прекалено много?
И накрая – какво остава? Служи ли този театър на някого? Или всъщност ни отдалечава още повече един от друг? Може би най-голямото предизвикателство не е да убеждаваме другите, че сме нещо повече, а да приемем себе си такива, каквито сме – без маски, без театралност. Истинската увереност няма нужда от спектакъл. Тя просто съществува.
Но ще се осмели ли някой някога да напусне сцената?
Лиция Франческа