Всеки град има своя незнаен герой. При някои това е човекът, който редовно почиства глухарчетата от плочките на градината, при други – човекът, който винаги носи слънчеви очила на закрито. Моят незнаен герой обаче е малко по-литературен. И по-лакиран.
Лакът върху обувките му блести като цитат от стара любовна белетристика – точно толкова, колкото е необходим, за да ти напомни, че светът е едновременно комичен и безкрайно сериозен. Той се движи сред кафенета и библиотеки с тайнствено достолепие, а всеки стъпка на тези лачени обувки е като знак: „Днес ще пиша нещо, което ще промени нечий живот. Или поне ще разсмее някого.“
Обаче никой не знае какво пише. Може би това са дневници за битки с монстри от ежедневието, може би са любовни писма до кафе-машината, която никога не му връща усмивка. Важното е, че обувките му оставят следи по улиците на града – и малко по-късно, по страниците на белите листове.
Най-забавното е, че никой не го е виждал да пише на компютър. Вярно, има тетрадки, пера и някакъв мистериозен аромат на мастило и черен шоколад. Но той, незнайният воин на словото, не спира да крачи, а обувките му сякаш танцуват сами. Лакът е като бронирана кожа за душата му – защита срещу скуката, срещу посредствеността, срещу хората, които мислят, че творчеството е просто хоби.
И така, докато светът се движи напред със своите маратонки и кецове, незнайният писател-воин върви напред с лачените си обувки. Сигурен, че някъде, на някой празен лист, го очаква следващата велика битка. Или поне следващият смешен абзац.