„Ако нещо вътре в теб е истинско, най-вероятно ще го намерим за интересно – и то най-вероятно ще бъде универсално. Затова трябва да се осмелиш да поставиш истинската емоция в центъра на своята работа. Пиши право в емоционалното ядро на нещата. Пиши към уязвимостта. Рискувай да не бъдеш харесан. Казвай истината така, както я разбираш. Ако си писател, имаш моралното задължение да го правиш. И това е революционен акт – истината винаги е подривна.“
Истината никога не влиза с покана.
Тя не звъни на вратата и не казва „извинявай, удобно ли е?“.
Истината влиза боса, с мръсни стъпала и разкопчано яке. Понякога мирише на страх, понякога на стари спомени. Винаги е неподходяща.
И затова я мразят.
Хората не искат истина. Искат фасада с правилен цвят. Искат да ги гледаш, без да ги виждаш. Искат да ги чуваш, без да ги слушаш. Искат да им кажеш, че са добри, че всичко е наред, че нищо не личи.
Но всичко личи.
Лъжата избива през кожата. Първо съвсем леко – стягане в устните, премигване твърде навреме.
После по-смело – лъсване в зеницата, странна интонация, неестествена пауза.
И накрая – рогата.
Да, онези рога. Меките, невидими израстъци, които никой не вижда, освен онези, които още помнят какво значи да вярваш. Рогата се появяват на челото на всеки, който реши, че фасадата е по-важна от същността. Че одобрението струва повече от достойнството. Че е по-лесно да кажеш “харесай ме”, отколкото “това съм аз”.
Рогата не са мит. Те са белег.
На всяко премълчано. На всяко преглътнато „стига“. На всяко извито „няма проблем“, когато има. На всяко “обичам те”, казано без убеждение. На всяко “не ме боли”, когато кървиш отвътре.
Те се трупат. Растат. И после човек върви с тях, без да знае защо главата му тежи.
Истината, колкото и да боли, не тежи.
Тя е лека като рязко вдишване. Като шамар, който ти връща присъствие.
Като “не”, изречено най-сетне, след години „може би“.
Като събличане след цял ден, в който си бил в чужда кожа.
Има хора, които се страхуват от тази истина. Наричат я токсична, назидателна, груба. Но това, което ги плаши, не е тонът. А фактът, че някой ги вижда.
Истината е неудобна, защото съблича не само теб, а и другия. Показва му, че вече не може да се скрие.
Че рогата му личат. Че вече го няма комфорта на лъжата. Че вече някой знае.
Това е истинската интимност – не телата, а истината между тях. Не това дали се докосват, а дали се понасят, когато всичко падне: фасадите, усмивките, контрола.
Истината е най-секси, когато боли.
И не, тя не е за всеки.
Но за онези, които я могат – тя е всичко.