Някъде в детството ни учат, че да даваш е доброто, а да искаш – грешното. После растеш, обикваш, доверяваш се и откриваш, че светът не винаги връща обратно. И тогава в нас се ражда нещо тихо, почти незабележимо: Егоизмът като защитна броня.
Той започва като малка искрица – да пазиш себе си, да не се изгубиш в другия. Казваш си: „Ще се държа настрана, няма да се раздавам напълно.“ И в началото работи. Помага ти да оцелееш. Защитава сърцето ти от онзи тежък удар, когато даването остава едностранно.
Но с времето бронята се превръща в стена. Поставяш я заради себе си, но тя започва да изолира. Онзи, когото искаш да обичаш, стои отвън, докато ти се опитваш да бъдеш „в безопасност“ вътре. И тогава разбираш: егоизмът не е просто избор, не е просто поведение. Той е капан. Защото колкото повече пазиш себе си, толкова по-малко оставаш за другите – и за самия себе си.
Писането е странна терапия за това. Когато поставяш мислите си на хартия, откриваш колко си сам, но и колко отчаяно искаш близост. Егото и егоизмът започват да се разплитат – едното е нуждата да бъдеш видян, другото е страхът да бъдеш наранен. И осъзнаваш: не можеш да обичаш без риск, не можеш да бъдеш себе си без да сломиш част от стената.
В края на деня егоизмът е нашата броня, която ни пази, докато живеем, но и ни изолира, когато обичаме. Може би целта не е да го премахнем, а да се научим кога да го сваляме. Кога да го оставим настрана, за да докоснем другия – и да докоснем себе си.
Защото истинската близост започва там, където страхът вече се е отдръпнал.