Всеки мастер клас започва с една и съща приказка: „Просто продължавай! Пиши! Не спирай!“ И ти се чувстваш като ученик, който получава еротичен урок по постоянство – докосването на съвета е меко, обещаващо, почти интимно.
Проблемът? Ако всеки писател го прави, светът вече би бил издаден. Всички думи щяха да се блъскат една в друга, като стотици мастурбиращи души, които се опитват да достигнат кулминация в един и същи момент. Търсенето на „перфектния ред“ би било колективна оргия на текстовете.
„Пиши всеки ден“ – казват те. Леко като галене, но скоро усещаш как търпението се превръща в тирания. Пишеш, пишеш, пишеш, а светът изглежда не само равен на твоите усилия, а и на усилията на милиони други – всеки със своите мастурбации на думи, всеки мислейки, че следва тайния ключ към публикуването.
„Следвай процеса“ – подканят те. А процесът прилича на еротичен ритуал, в който няма кулминация, защото всеки участник го прави по едновременно абсурден и идентичен начин. Светът би се превърнал в безкрайна библиотека на непотребното удоволствие, където всяка книга крещи: „Аз съм написана, значи трябва да съществувам!“
И така, продължаваш. И продължаваш. Но осъзнаваш, че „Продължавай!“ е само празен фетиш, ритуал на писателя, който вярва в екстаза на съветите. Абсурдността е сладка: ако всички следват тези правила, тогава да бъдеш публикуван вече няма никаква стойност – просто си част от безкрайното литпорно на писането, където екстазът е в самото усилие, а резултатът е празна библиотека, която никой не може да прегърне.