Изгубеният Символ, Истории от Кристалната топка
Откъс от книгата
През третия светъл месец на Зеленогодното лято, през първия слънчев ден на слънчевата седмица, в Зелената земя Крамелет, във Фиордния град Несофтсев с малък, прихлупен пътнически файтон пристигна един много странен човек.
Това беше Исед, странникът от Розовата земя. Носеше шарени, леко избелели дрехи и малка раничка на гърба си. Идваше в Крамелет, за да потърси и да види какво именно представлява Щастието и да научи как живеят хората в Основния град Ладорв.
Бяха му казали, че това е велик град, с интересен живот, че хората му са умни и всестранно развити. Гледаше с отворени очи – за първи път напускаше родния си дом и сега се оглеждаше с интерес и любопитство.
Но при първите крачки се спря объркан. Беше си представял Зелената Земя Крамелет кипяща от живот, с усмихнати хора и веселие, а това, което видя, го изплаши.
Нямаше веселие, нямаше музика, нямаше усмихнати лица. Вместо това Зеленоземците вървяха, всеки потънал в собствените си мисли. Техидравите гордо стояха на главите им, но светлината беше слаба. Всички изглеждаха много различни.
Исед се зачуди на това. Какви ли бяха тия неща върху главите на минувачите? Гледаше изумен и усмивката, заедно с щастливото изражение, изчезна от лицето му.
Градът беше красив, но му липсваше живот, липсваше му радост. Идеше му да се разплаче. Затова ли напусна малкия си уютен дом в Розовата земя?!
Чудеше се накъде да тръгне. Навсякъде виждаше недружелюбни лица, а и никой не му обръщаше внимание. Само го заглеждаха сърдито – той нямаше Техидрав, те се мръщеха и си мислеха за него, че е някой луд, дошъл от края на Далечната Земя.
Доплака му се. Знаеше, че тук ще срещне Различните хора, но не очакваше да са толкова отдалечени и негостоприемни. Поиска му се да се обърне и да се качи обратно на файтона, но точно в този момент покрай него мина каруца, теглена от маглъви (впрегатни животни с тяло на лъв и глава на магаре).
В каручката седеше дребен, опърпан дядо. Техидравът му беше чист и стоеше добре на главата му. Дядото се усмихна на Исед:
– Накъде, млади човече? – показа той бели и хубави зъби.
– Не знам и аз – отговори Исед, вглеждайки се в стареца. – Отивам към Ладорв, да видя Щастието. Казват, че там мога да го намеря.
Той се огледа и изражението му стана тъжно.
– Май съм сбъркал мястото. Не съм сигурен, че ще намеря Щастието тук. Но така и така съм пристигнал – ще продължа напред, и да става каквото ще – каза той решително.
Дядото му се усмихна отново. Имаше нещо загадъчно и весело в този старец.
– Качвай се! – прикани той Исед – Натам съм тръгнал. Ще те заведа. Кой знае, може и да намериш това, за което си дошъл. Почакай, не бързай, срещни се с други Зеленоземци – и ако Сревину, Върховната сянка, е рекъл, ще намериш това, за което си дошъл.
Исед се покачи в каручката, седна и стисна здраво раничката в ръце. Мислеше си, че след като вече е тук, по-добре е да опита и все пак да опознае живота на жителите на Зелената земя Крамелет.
Старецът се разприказва весело.
– Какви са тези неща на главите ви? – попита невинно Исед.
– О, това, млади човече, е нашият Техидрав. Това е нещото, без което никой Зеленоземец не може да съществува.
– Какво, умирате ли, ако го изгубите? – зачуди се Исед.
– Не, не, не умираме, но изгубим ли го, губим всичко. В този, който е изгубил своя Техидрав, хората виждат един ходещ мъртвец, човек без душа, без облик. Затова ние си пазим Техидравите. Колкото и безскрупулен и без ценности да е един Зеленоземец, той винаги пази своя Техидрав.
Исед погледна Техидрава на стареца и се усмихна. Каручката друскаше леко по каменистия път и Исед скоро задряма.
ПЪРВА ГЛАВА
Нашето пътуване през Измерението на Фантазията започва от Зелената земя Крамелет и Различните, чийто живот и битие не са това, което би било нормално и естествено за останалите, които населяват Измерението. Но аз ще поставя началото именно с тях, защото, все пак, те стоят първи по фантастичното направление на измислената действителност.
Моето всичко започва от тук – с малкия, незначителен Зеленоземец Фокен Слинет. Той беше нисък на ръст с къси крака и с шкембе. Това шкембе показваше и начина му на живот. Да, господин Слинет живееше, за да яде, което обаче не му пречеше, защото той се чувстваше добре и то напълно отговаряше на неговите желания. Имаше всичко, което му беше нужно да води един спокоен, скучен, приятен живот на Различен. Беше важно да отиде на досадната си, монотонна работа като писар в една кантора. Шефът му, господин Инген – висок и внушителен човек, дори не различаваше Различните, които работеха за него. Минаваше покрай бюрата на служителите си, поглеждаше ги отвисоко и си мислеше колко е умен, че е намерил такива неамбициозни, глупави Зеленоземци, които си вършеха работата, без да задават много въпроси. Всичко в кантората изгледаше внушително…като самия господин Инген. Бюрата бяха големи, дървени, с красив обков – зад тях работещите изглеждаха още по-незабележими. Фокен Слинет дори сядаше още по-надолу на стола, носът му едва се подаваше над писалището, а и му се искаше да не се вижда съвсем.
– Направили сте грешка …Ступит…не искам да има грешки в текста! – чу се изведнъж зад гърба му гласът на господин Инген.
– Слинет, сър… Фокен Слинет. – малките очички на Фокен гледаха Инген безизразно, както си правеха по принцип.
– Какво? – възкликна господин Инген.
– Името ми е Слинет, сър.
– О, да, добре.
Името изобщо не интересуваше господин Инген. За него всички бяха част от мебелировката и той не разбираше защо толкова държат на имената си.
Фокен Слинет се сви зад бюрото – искаше светът да изчезне, и той заедно с него. Гледаше със свито сърце часовника и чакаше да удари заветният час, за да си тръгне към къщи. Намести по-добре на главата си Техидрава – беше му леко неудобен, и пак погледна часовника.
Всеки жител на Зелената земя притежаваше Техидрав. Техидравът беше най-важното нещо в живота на всеки Зеленоземец. Без него те загиваха, губеха себе си като личност. За жените представляваше розови листенца, вплетени в косите им, а за мъжете беше малка зелена шапка, която покриваше само темето. Ако хората живееха добре и щастливо, Техидравът светеше в червено при жените и в жълто със зелен оттенък при мъжете. Той стоеше на мястото си постоянно, сваляха го само ако трябваше да се къпят и го оставяха на сигурно място. Не се докосваше от никой друг, освен от собственика му. Зеленоземците получаваха Техидрава при раждането си, от Толфите – искрящо сини птици с глава на котка; величествени, те светеха в изумрудена светлина, когато връчваха куфарчето с бъдещия живот на всеки Зеленоземец. За Фокен Слинет Техидравът беше най-непотребното нещо в живота. Пречеше му, тежеше му и все се чудеше по какъв начин да го сложи на главата си, че да му бъде по-леко. Неговият Техидрав не излъчваше никаква светлина, а в моменти като този, в който господин Инген изобщо го забеляза, Техидравът дори се свиваше и приличаше на намачкан пергамент.
Фокен Слинет отново погледна часовника – времето едва вървеше. Оставаха му само още няколко часа и щеше да тръгне към дома си, също толкова отегчителен, колкото и работата му.
Фокен Слинет беше женен. Жена му – глуповатата госпожа Слинет, също беше по-различна от Различните. Нейният Техидрав беше увехнал – никакъв цвят и живот. Глупава и наивна, дори не разбираше колко много ѝ се присмиват съседите и познатите им. Стоеше си постоянно в къщи, не излизаше никъде, никога не се забавляваше, грижеше се за глупавия си съпруг и за скромното домакинство на семейство Слинет. Всяка вечер чакаше своя съпруг да се прибере, за да научи празнословиците от деня… и в това се състоеше различният живот на Слинетови. Но скоро щеше да се случи нещо, което щеше да обърне живота им от Различен на Най-Различен.
